ПО ВЪПРОСА ЗА ОТРАСЛИТЕ И РАЗДЕЛИТЕ В ЛИНГВОКУЛТУРОЛОГИЯТА

Румяна Петрова

Русенски университет „Ангел Кънчев“

ПО ВЪПРОСА ЗА ОТРАСЛИТЕ И РАЗДЕЛИТЕ В ЛИНГВОКУЛТУРОЛОГИЯТА

Abstract: The aim of this paper is to bring into focus some of the major outgrowths of linguoculturology that have been developing in recent years and to open up a discussion of their nature and status within the framework of, and in relation to, the mother discipline.

Given the current amount of information available, the present outline cannot claim to be definitive or final and should be considered as a work in progress.

Keywords: branches and subdivisions of linguoculturology

В монографията си от 2013 г. Проблеми на общата лексикология Иван Касабов (Касабов 2013: 188 – 194 и сл.) разработва и представя в обобщен вид систематично разпределение на съществуващите лингвистични и семи- отични дисциплини от гледна точка на разбирането си за думата знак и в тази схема поставя лингвокултурологията в групата на лексикалната семантика, ономасиологията, семасиологията и стилистиката, като я съотнася със социо- културните функции на знака: знание (подч. авт.). Подобно безусловно раз- полагане на лингвокултурологията в системата на езиковедските и семиотич- ни дисциплини вместо представянето ѝ като нова, проблемна, неустановена и все още търсеща своето място област на знанието се прави може би за първи път в българската езиковедска наука. В същото време сме свидетели на обосо- бяването на теми по лингвокултурология на конференциите на Българското лексикографско дружество и на специализирани подсекции в някои универ- ситети в България, както и на създаване на работни групи по лингвокултуро- логия към катедри и институти. Всичко това свидетелства за утвърждаването на лингвокултурологията като равноправна наука у нас и е знак за признаване за постигнатото от немалък брой отделни български изследователи в тази об- ласт през последното десетилетие.¹

Лингвокултурологията като интегративна дисциплина, обединяваща тео- ретичното и приложно езикознание с антропологията, културологията и семи- отиката, се развива в рамките на антропологичната парадигма в науката и е дело предимно на руски учени.² Предисторията ѝ се свързва c антропологична-

1 За кратък преглед на първите български лингвокултурологични изследвания вж. Петрова (Петрова 2012: 39 – 42)

2 За мястото на лингвокултурологията в антропологичната парадигма вж. напр. Караулов (Караулов 2014: 7 – 8) и Маслова (Маслова 2001: 5 – 8). В. И. Постовалова поставя лингво- културологията на едно място с лингвосоциологията, лингвопсихологията, лингвоетноло- гията и лингвопалеонтологията в още по тесни рамки – тези на антропологичната линг-

та лингвистика, която обединява езикознанието, антропологията и културоло- гията на ХIХ и ХХ в., сред чиито главни представители, особено що се отнася до антропологията, се числят редица учени от англоезичния културен кръг.³ Темата за произхода на лингвокултурологията отвежда пряко към задачата на настоящата разработка – да проследи нейните съвременни подразделения и от- расли, съществуването на които е мощно доказателство за нейната жизненост.

В рамките на лингвокултурологията през последното десетилетие се създадоха и развиха различни подразделения, които могат да бъдат групира- ни по три начина: според изследователските цели и методи, според вида из- следван материал и спрямо дихотомията синхрония : диахрония. Ще се спрем накратко на всяка от трите групи.

От гледна точка на целите и методите за постигането им изследванията на проучените от нас рускоезични, англоезични и български автори до момента може да бъдат групирани в девет раздела: лингвоконцептология, лингвоакси- ология (аксиологическа лингвистика), съпоставителна лингвокултурология, лингвоперсонология, семиотична лингвокултурология, приложна лингвокул- турология (лингвостранознание), интерлингвокултурология, лингвокултуро- логия на семантичните примитиви и културална лингвистика. С изключение на семиотичната лингвокултурология първите шест отрасъла са рускоезични, а последните два – англоезични. Нека обаче още в началото посочим, че нас- тоящият преглед не отчита изследванията на други езици.

Названията лингвоконцептология и лингвоаксиология може да се смя- тат за синоними на названието лингвокултурология. Лингвоконцептологията е един от най-добре развитите отрасли с относително най-дълъг живот. Тя има много привърженици и е популярна и перспективна както в ОНД, така и у нас. Свързва се с имената на В. Н. Телия, Ю. С. Степанов, В. А. Маслова, С. Г. Воркачов, Г. Г. Слишкин и мн. др. Това, което прави лингвоконцепто- логията различна от другите отрасли на лингвокултурологията, е тясната ѝ връзка с когнитивната лингвистика. В нейните рамки се осъществяват както монолингвални, така и съпоставителни изследвания, като те са насочени при- оритетно към познавателния аспект на езика. Както обяснява Г. Г. Слишкин в монографията си от 2000 г. Лингвокултурните концепти на прецедентни- те текстове, цел и предмет на лингвокултурологията (в смисъла на лингво- концептология) е изследването на националната концептосфера – системата от експлицитни и имплицитни ценности или идеали, изграждащи основата на дадена национална или етническа култура, с помощта на които става въз- можна комуникацията между нейните членове. Тези ценности и идеали се съхраняват в специфичната за всеки отделен език система от лингвокултурни вистика (Постовалова 1999: 29). За преглед на различните школи по териториален признак в рускоезичната лингвокултурология вж. Лю (Лю 2013).

3 Връзката между лингвокултурологията и англоезичната антропология и културология се разглежда в Петрова (Петрова 2006: 6 – 8).

концепти. Концептът представлява редуцираният до крайните предели на чо- вешката памет резултат от опитното опознаване на действителността. Всеки нов концепт, пояснява Слишкин, се съотнася с по-рано усвоените от човека културно-ценности доминанти, съхранявани поколения наред в религията, идеологията, изкуството и др. на даден народ. В концептосферата влизат не само официално утвърдените за дадено поколение [или политически режим – бел. моя, Р. П.] ценности, нито само научно обоснованите знания, но и цялата наивна картина на света, формираща образната съставка на концептите, как- то и информацията, формираща тяхната понятийна съставка, усвояването на която е условие за успешната комуникация на хората в дадена култура. В тази сума от информация влизат както битови, така и научно проверени знания, както истина, така и заблуда, лъжа и предразсъдъци (Слишкин 2000: 10 – 14).

Рускоезичните лингвоконцептолози поставят особено силно ударение на ролята на културно-ценностния филтър в процесите на приемане или от- хвърляне на всеки новосформирал се концепт. Казано другояче, дали новите знания, носени от заемките и неологизмите, ще станат трайна и устойчива част от родния език и култура, зависи от съгласуването им със старите знания и ценности на човека, с целия му предишен живот. Концептосферата с други думи е динамична система, но възможностите ѝ да поема нови и различни концепти и да се разширява и променя не са безкрайни – тя се отличава с от- носителна непроменливост и устойчивост.

В България в областта на лингвоконцептологията работят И. Панчев (Панчев 2010), Е. Недкова (Недкова 2011) и някои други изследователи.

В степента, в която лингвоконцептологията има за предмет ценностния аспект на езика, тя се припокрива с лингвоаксиологията (аксиологическата лингвистика), която започва да се развива в края на миналия век в Научноиз- следователската лаборатория по аксиологическа лингвистика към Волгоград- ския държавен педагогически университет под ръководството на професор В. И. Карасик. Както посочва С. Г. Павлов, задача на аксиологическото из- следване е „извличането на ценностния компонент на езиковата единица или изказването. На лингвоаксиологическо равнище изследването се управлява от въпроса какви ценности могат да се припишат на носителя на езика, за когото са характерни дадени изказвания, познавателни механизми, комуника- тивни стратегии и пр. Целта на аксиологическия анализ на конкретен език е възсъздаването на националната езикова картина на света и аксиосферите на различни социални групи и идиолекти“ (Павлов 2013: 26).

Лингвоаксиологията се различава от лингвоконцептологията по това, че поставя в центъра на вниманието ценностния аспект на езиковата личност, идеалите, мотивите, стремежите и убежденията на дадена група хора, акси- осферата на даден колектив или общество, а не толкова спецификата на поз- навателните механизми у човека и тяхната езикова репрезентация. Лингво- аксиологията има представители и у нас: сред тях е например Р. Петрова (вж.:

Петрова 1996, 2003, 2006, 2010а, 2010б, 2012, 2013).

Съпоставителната лингвокултурология получава мощен тласък през 1997 г., когато в Москва излиза от печат основополагащото съчинение на В.

В. Воробьов Лингвокултурология (теория и методи) (Воробьов 1997), в кое- то се представя съвършено нова методика – теорията на лингвокултурното поле със структурна единица лингвокултуремата. С помощта на тази мето- дика, приложена към разнороден езиков материал, В. Воробьов възсъздава портрета на две различни национални личности – руската и френската. За- вършен статус съпоставителната лингвокултурология получава през 2010 г. с дисертацията на Г. М. Алимжанова за присъждане на научната степен доктор на филологическите науки, озаглавена Съпоставителна лингвокултурология:

същност, принципи, единици (Алимжанова 2010), в която авторката отново демонстрира широките възможности на лингвокултуремата. Към този отра- съл се числят и някои работи на отделни български изследователи. Такова е например съпоставителното изследване на английски и български паремии с приложение на културемата на Р. Петрова (Петрова 2006), на български, руски и сръбски фразеологични единици на Е. Недкова (Недкова 2011), на български и руски паремии на П. Трендафилова (Трендафилова 2014) и др.

Лингвоперсонологията предхожда по време лингвокултурологията, коя- то заимства от нея идеята за първенството на говорещия и мислещ човек пред езиковата структура. За основоположници на лингвоперсонологията се смя- тат Г. И. Богин (Богин 1984) и Ю. Караулов (Караулов 2014), които паралелно с други учени още през 80-те години на ХХ в. разработват понятието езикова личност – изразената в езика и чрез езика личност, която може да бъде ре- конструирана на базата на значими за дадена култура езикови средства – пре- цедентните текстове. Тя има изключително много привърженици не само в Русия, но и в цяла Евразия. У нас в тази област работят Р. Русев (Русев 2006), М. Симеонова (Симеонова 2007) и др.

Семиотичната лингвокултурология засега е представена с две имена, които са на български учени: М. Алмалех, който осъществява мащабни из- следвания на старозаветни текстове на иврит (вж. например Алмалех 2006, 2010), и П. Трендафилова, изследовател на паремиите като знаци на култура- та, включително и на библейската култура (Трендафилова 2007, 1998). При това подразделение на лингвокултурологията засега не може да се говори за обособена школа, а за обединяващ принцип, изразяващ се в семиотичния под- ход към културните текстове.

Приложната лингвокултурология и лингвостранознанието за руски език обикновено се свързват с имената на Е. М. Верешчагин и М. Г. Костомаров.

Към днешна дата тези две сродни дисциплини бележат близо тридесет годи- ни живот. В обзорната си статия от 2009 г., посветена на приложната лингво- културология, И. П. Василюк представя следната програма на този раздел:

„Лингвостранознанието като аспект на лингводидактиката разглежда взаи- модействието на езика и културата в процеса на неговото функциониране, описание и преподаване. Приемайки лингвостранознанието като система от

ръководни принципи за решаване на образователни и хуманистични задачи, приложната лингвокултурология ведно с това се характеризира и с ред специ- фични признаци: 1) тя съсредоточава вниманието си върху разкриване на съз- дадените от човека културни ценности; 2) характеризира се с цялостен под- ход към описанието най-вече на тези реалии, които са съществени за процеса на социално-културното функциониране на руския език и на неговото описа- ние и преподаване; 3) в учебния процес се ориентира към пълна и обектив- на информация за различните области на културния живот в Русия. По този начин, приложната лингвокултурология ... отразява нов етап в развитието на методиката на преподаване на руски език като чужд“ (Василюк 2009: 26). В България лингвостранознанието и сродните му университетски дисциплини, целта на които е да изучават културата и цивилизацията на различни страни (България, Англия, Америка, Франция, Германия и пр.) на съответния език, са добре развити. Подобен подход към англоезичната култура, при това по две линии – диахронна и синхронна, е застъпен в книгата на Р. Петрова Увод в англоезичното странознание (в две части) (Петрова 2010а).

Интерлингвокултурологията като съвременно направление в рамките на междукултурната комуникация се разработва в Русия от В. В. Кабакчи, Е. В.

Белоглазова и др. (Кабакчи 2011). Тя се занимава с описанието на руската култура на английски език и от позициите на английската култура. В интер- лингвокултурологията традиционната триада на междукултурната комуника- ция, при която представители на две култури общуват чрез преводач посред- ник, се заменя от диада, при която общуването между двама инокултурни представители – в случая на руската и на англоезичната култура – протича непосредствено и пряко с помощта на специален език посредник – англий- ски, ориентиран към чуждата култура (Foreign-Culture-Oriented English). Така сферата на традиционния превод се разширява, тъй като източникът на ин- формация е съучастник в процеса на общуването и същевременно преводач, осъществяващ т.нар. вътрешен превод (Кабакчи, Белоглазова 2012: 4 – 6).

Както може да се види дотук, изредените по-горе различни раздели на лингвокултурологията в Русия и България се отличават единствено по акцен- тите си и понякога трудно може да бъдат различени един от друг. По тази при- чина работата на един и същ изследовател може да принадлежи към няколко различни раздела. Генералната им цел обаче е една − да търсят и изследват културата, съхранявана в езиковите единици на всички равнища.

Встрани и независимо от рускоезичната лингвокултурология, но пара- лелно с нея, се развива и англоезичната лингвокултурология. В нейните рам- ки засега се очертават две основни школи: лингвокултурологията на семан- тичните примитиви на А. Вежбицка, която можем да назовем културална се- мантика (Cultural Semantics), и културалната лингвистика (Cultural Lingistics).

Изследванията на Анна Вежбицка върху етноспецифичната семантика на думи, словосъчетания и текстове на английски и други езици са добре поз- нати в Русия и у нас. Какво точно е тяхното място в лингвокултурологичната

парадигма? Известно е, че Вежбицка не се занимава с базовите понятия на лингвокултурологията като концепт, културна конотация, прецедентен текст, езикова личност и пр., нито с единиците за анализ и описание, каквито са например лингвострановедски ценните единици, разработени от Е. М. Вере- щагин и М. Г. Костомаров, културно-етнологическите единици на Л. А. Шай- ман, лингвокултуремата на В. В. Воробьов, националните и социокултурни стереотипи на Ю. Е. Прохоров, логоепистемата, (лингво)културния концепт, културемата, акумулемата и др.⁴ От 70-те години на ХХ век насам А. Веж- бицка развива и усъвършенства системата от семантични универсалии, пър- воначално разработена от полския учен А. Богуславски, и свързания с нея културно-семантичен анализ, наречен от нея универсален синтаксис на зна- ченията (universal syntax of meaning) (Вежбицка 1997: 25 – 28, 2010: 16 – 20).

Вежбицка не назовава себе си лингвокултуролог, не употребява названието лингвокултурология и доколкото може да се види от прегледа на литературата на няколко нейни съчинения, не познава работата на рускоезичните лингво- културолози.⁵ Същевременно по цели, обект и предмет на изследване науч- ното творчество на Анна Вежбицка е не само лингвокултурологично, но то изпреварва повечето рускоезични отрасли с близо две десетилетия. От тази гледна точка изглежда правдоподобно да говорим за две различни и незави- сими големи направления в рамките на лингвокултурологията – рускоезично и англоезично.

Културалната лингвистика (Cultural Lingistics) е създадена от амери- канския антрополог Гари Палмър през 90-те години на ХХ в. По-късно към него се присъединява Фарзад Шарифиян, австралийски учен от ирански про- изход.⁶ Прегледът на някои техни работи подсказва, че те също не познават

4 В обзорната си статия за лингвокултурологичната парадигма И. Е. Герасименко (Гера- сименко 2012) изрежда първите четири базови единици, но към тях следва да се добавят и останалите, между които са акумулевата, разработена от българската изследователка В.

Аврамова (Аврамова 2007) и културемата, разработена от Р. Петрова (Петрова 2003, 2006, 2007, 2010б, 2012, 2013).

5 В библиографията на книгата на А. Вежбицка Английският: Значение и култура (Веж- бицка 2006) присъстват само две заглавия на руски език, а в тази на Опитност, факти и смисъл: скритото културно наследство на английския език (Вежбицка 2010) – нито едно.

И действително в библиографията на по-ранната книга на Вежбицка от 1997 г. Разбиране- то на културите посредством техните ключови думи: английски, руски, полски, немски и японски (Вежбицка 1997) присъстват 26 заглавия на руски език, но те по понятни причини са на автори, които не се занимават с лингвокултурология, тъй като тя се появява в Русия едва след 1997 г., ако не се смятат работите на И. Богин и Ю. Караулов от 80-те години на ХХ в. и монографията на В. Н. Телия Руската фразеология: семантичен, прагматичен и лингвокултурологичен аспект (Телия 1996).

6 Основите на културалната лингвистика се полагат от Гари Палмър през 1996 г. (Палмър 1996) с монографията Към теория на културалната лингвистика, чийто основен постулат е, че образността в най-широкия смисъл на думата стои в основата на всички познавател- ни и мисловни процеси и на тяхната езикова репрезентация.

работата на руските лингвокултуролози. В една редактирана от двамата съ- автори монография от 2007 г. (Шарифиян, Палмър 2007: 11) след изреждане на лингвоантропологичните източници на културалната лингвистика се уточ- нява, че тя „поставя ударение на културата като източник на концептуален опит, който се получава по пътя на когнитивни структури като схеми, кате- гории, метафори и сценарии“. В друго свое по-късно съчинение Шарифиян (Шарифиян 2015: 474) отново пише за произхода на културалната лингвис- тика от (антропологичната) лингвистика на Франц Боас, етносемантиката и етнографията на речта, които той обединява в когнитивна лингвистика, и из- казва следната добре известна след лингвокултуролозите мисъл: „езикът […]

съхранява и предава културното познание. […] езикът действа като банка на паметта и непрекъснато променящо се средство за препредаване на култур- ното знание (в смисъла на знанието, обусловено от културната конвенция на групата – бел. моя, Р. П.) и неговите компоненти, т.е. културно-обусловената концептуализация (cultural conceptualization)“ (подч. авт.) (Шарифиян 2015:

476 – 477). Сред идеите на Шарифиян изпъкват две, които може да се окажат твърде полезни за по-нататъшното развитие на лингвокултурологията. Пър- вата е, че неравномерното разпределение на компонентите на дадена култур- на схема сред индивидите от лингвокултурната група не се отразява фатално на тяхната комуникация поради синергичната природа на културното знание (Шарифиян 2015: 478). Втората идея е свързана с непреодолимите концепту- ални различия между някои варианти на английския език, невлизащи в т.нар.

англо-английски кръг (т.е. групата от британски, американски, австралийски, канадски и новозеландкия английски), като например австралийския абори- генски английски, африканските варианти на английския и др., и неговите англо-английски варианти, което силно затруднява комуникацията между го- ворещите англо-английски и неангло-английски.

Ако разполагахме с информация за лингвокултурологични изследвания и на други езици, каквито вероятно съществуват, би могла да се получи мно- го по-изчерпателна картина на лингвокултурологията в света днес. В биб- лиографиите на проучените от нас англоезични съчинения обаче трудно се откриват заглавия на автори, различни от западните, и на езици, различни от английския. Но нещо повече, дори и в библиографиите на рускоезичните учени, които по традиция включват заглавия на много повече чужди езици, лингвокултурологичните заглавия на други езици са също малко. Това ни на- вежда на мисълта, че лингвокултурологията или не се развива равномерно по света (което е нормално), или за нея не се пише достатъчно.

Що се отнася до втората група изследвания, които може да се групират според типа изследователски материал, прегледът на съчиненията разкрива едно доста неравновесно разпределение. Преобладаващата част от учените предпочитат да анализират корпуси от думи и минитекстове (фразеологични единици, паремии, рекламни съобщения, анекдоти и пр.), някои проявяват интерес към разгърнати текстове като приказки и други наративи (повести,

романи, политически, рекламен и научен дискурс), дори поезия и драма, а трети изследват разнороден и разножанров езиков материал. И така, от гледна точка на типа проучвателски обект изследванията може да се разпределят в следните групи: лексикална лингвокултурология, фразеологична лингвокул- турология, лингвокултурология на паремията, лингвокултурология на рекла- мата, на дискурса (ежедневен, политически, научен и пр.), на приказката, на романа, на поезията, разножанрова лингвокултурология и пр. Подобно раз- пределение не трябва да се смята за излишно и самоцелно, тъй като то спома- га да се очертаят още по-ясно най-подходящите и съответстващи на конкрет- ния езиков материал и литературен жанр изследователски подходи и базови единици, както и специфичните начини за културологично тълкуване.

Лингвокултурологичните изследвания може да се разпределят и по тре- ти признак – от гледна точка на дихотомията синхрония : диахрония. В момен- та преобладават синхронните изследвания, но се срещат и някои диахронни, които имат някои общи черти с етнолингвистичните, както и такива от сме- сен тип. Всеки тип притежава свои специфични характеристики, проучването на които ще спомогне да се разработят подходящи подходи за достоверното установяване на появата, изчезването, трайността и дължината на живот на определени културни факти, явления и тенденции, оставили своите следи в езика.

ЛИТЕРАТУРА

Аврамова 2007: Аврамова, В. Лингвокультурология. Шумен: УИ „Еп. Константин Пре- славски“, 2007.

Алимжанова 2010: Алимжанова, Г. М. Сопоставительная лингвокультурология: сущ- ность, принципы, единицы. Автореферат. Aлматы: Евразийский национальный университет им. Л. Н. Гумилева, 2010.

Алмалех 2006: Алмалех, М. Цветът в Петокнижието. Езиковата картина на света.

София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2006.

Алмалех 2010: Алмалех, М. Светлината в Стария завет. София: Кибеа, 2010.

Богин 1884: Богин, Г. И. Модель языковой личности в её отношении к разновидностям текстов. Автореф. дисс. док. филол. наук. Ленинград, 1984.

Василюк 2009: Василюк, И. П. Прикладная лингвокультурология: проблемы подбо- ра и анализа языкового материала для практики обучения русскому языку как иностранному. − Известия Российского государственного педагогического уни- верситета им. А. И. Герцена, 2009, вып. № 98, с. 24 – 33.

Вежбицка 1997: Wierzbicka, А. Understanding Cultures Through Their Key Words: English, Russian, Polish, German, and Japanese. Oxford, New York: Oxford University Press, 1997.

Вежбицка 2006: Wierzbicka, А. English: Meaning and Culture. Oxford, New York etc.:

Oxford University Press, 2006.

Вежбицка 2010: Wierzbicka, А. Experience, Evidence, and Sense: The Hidden Cultural Legacy of English. Oxford, New York, etc.: Oxford University Press, 2010.

Воробьов 1997: Воробьëв, В. В. Лингвокультурология (теория и методы). Москва:

РУДН, 1997.

Герасименко 2012: Герасименко, И. Е. Лингвокуьтурология как комплексная научная парадигма. – Учëные записки. Электронный научный журнал Курского государ- ственного университета, 2012, № 3 (23), Т. 2. < http://scientific-notes.ru/pdf/026- 004.pdf > (дата на достъп: 12.09.2015).

Кабакчи 2011: Кабакчи, В. В. Введение в интерлингвокультурологию. – В: Язык и меж- культурная коммуникация. Материалы Второй Международной науч.-практ.

конф., Великий Новгород, 19 – 20 мая 2011 г. Т. 1. Великий Новгород: НовГУ им.

Ярослава Мудрого, 2011, с. 11 – 19.

Кабакчи, Белоглазова 2012: Кабакчи, В. В., Белоглазова, Е. В. Введение в интерлингво- культурологию. Учебное пособие. Санкт-Петербург: Изд-во СПбГУЭФ, 2012.

Караулов 2014: Караулов, Ю. Н. Русский язык и языковая личность. Изд. 8-мое. Мос- ква: Книжний дом ЛИБРОКОМ, 2014.

Касабов 2013: Касабов, Ив. Българска лексикология и фразеология. Т. 3. Проблеми на общата лексикология. София: АИ „Проф. Марин Дринов“, 2013.

Лю 2013: Лю, Ц. О научных школах русской лингвокультурологии. – Молодой учëный.

2013, № 12, с. 857 – 859. <http://www.moluch.ru/archive/59/8462/> (дата на достъп:

12.09.2015).

Маслова 2001: Маслова, В. А. Лингвокултурология. Учебное пособие. Москва: Акаде- мия, 2001.

Недкова 2011: Недкова, Е. Фразеологизмите като знаци в езика на културата. Русе:

Лени Ан, 2011.

Павлов 2013: Павлов, С. Г. Лингвоаксиологическая модель человека: научно-мето- дический аспект. – Вестник Мининского университета, 2013, № 2 <http://www.

mininuniver.ru/mediafiles/u/files/Nauch_deyat/Vestnik/2013-06%202/Pavlov_Minin._

Vestnik.pdf > (дата на достъп: 13.09.2015).

Палмър 1996: Palmer, G. B. Toward a Theory of Cultural Linguistics. Austin: University of Texas Press, 1996.

Панчев 2010: Панчев, И. Лингвокултурен анализ на концептите добро и зло в българ- ския и руския език. Дисертация. София, 2010.

Петрова 1996: Petrova, R. Language and Culture. One Step Further in the Search for Common Ground. A Study of Modern English Proverbs. – In: Europe: from East to West. Martin Dangerfield, Glyn Hambrook & Ludmilla Kostova (eds.). Varna: PIC, 1996, рр. 237 – 248.

Петрова 2003: Petrova, R. Comparing Proverbs as Cultural Texts. – In: Proverbium, 2003, Vol. 20, рр. 331 – 344.

Петрова 2006: Петрова, Р. Лингвокултурологично съпоставително изследване на ан- глийски и български пословици. Дисертация. София, 2006. <http://lingvocult.uni- ruse.bg> (дата на достъп: 12.07.2015).

Петрова 2007: Петрова, Р. Културемата – единица за лингвокултурологични съпоста- вителни изследвания (върху материал от английски и български пословици). – В:

В огледалния свят на езика и културата. Русе: Лени Ан, 2007, с. 9 – 28. <http://

lingvocult.uni-ruse.bg> (дата на достъп: 12.07.2015).

Петрова 2010а: Petrova, R. Anglophone Area Studies: An Introduction, Part One & Part Two. – В: Петрова, Р. Увод в англоезичното странознание и културознание. Първа и втора част. Русе: Лени Ан, 2010.

Петрова 2010б: Petrova, R. Bulgarian Proverbs of Reciprocity: A Culturematic Study. – In:

Proverbium, 2010, Vol. 27, рр. 245 – 286.

Петрова 2012: Петрова, Р. Културемите в Книга на притчите (The Book of Proverbs) в Авторизираната версия на Библията (AV/KJB). Русе: Лени Ан, 2012.

Петрова 2013: Петрова, Р. Български паремии за присмех и похвала. Лингвокултурно изследване (скала на културемите). Русе: Изд. център на Русенския университет, 2013. <http://lingvocult.uni-ruse.bg> (дата на достъп: 12.02.2014).

Постовалова 1999: Постовалова, В. И. Лингвокультурология в свете антропологичес- кой парадигме. – В: Фразеология в контексте культуры. Москва: Языки русской культуры, 1999, с. 25 – 33.

Русев 2006: Русев, Р. К вопросу о новом видении языковой личности – В: Наследие Академика В. И. Борковского и проблемы современной лингвистики. Статьи, ис- следования, материалы. Волгоград: Изд-во ВолГУ, 2006.

Симеонова 2007: Симеонова, М. Езиковата личност на Васил Левски. София: АИ

„Проф. Марин Дринов“, 2007.

Слишкин 2000: Слышкин, Г. Г. Лингвокультурные концепты прецедентных текстов.

Москва: Academia, 2000.

Телия 1996: Телия, В. Н. Русская фразеология. Семантический, прагматический и лингвокультурологический аспекты. Москва: Языки русской культуры, 1996.

Трендафилова 1998: Трендафилова, П. Семиотични проблеми на сакралния текст.

Библията и семиотиката. Силистра: Александър Ковачев, 1998.

Трендафилова 2007: Трендафилова, П. Лингвокултурологичен поглед към български народни мъдрости и библейските им съответствия. – В: В огледалния свят на езика и културата. Русе: Лени Ан, 2007, с. 112 – 143. <http://lingvocult.uni-ruse.bg> (дата на достъп: 2.12.2010).

Трендафилова 2014: Трендафилова, П. Лингвокултурологично изследване на български и руски пословици и поговорки. Русе: Изд. център на Русенския университет, 2014.

Шарифиян, Палмър 2007: Sharifian, F., Palmer, G. (eds.). Applied Cultural Linguistics.

Amsterdam/Philadelphia: John Benjamins Publishing Company, 2007.

Шарифиян 2015: Sharifian, F. Cultural Linguistics. Available from Professor Farzad Sharifian, Feb. 21, 2015. <http://www.researchgate.net/publication/272508510_The_

Encyclopedia_of_Applied_Linguistics> (дата на достъп: 12.07.2015).